ЛЕЙДИ ХОНОРИС КАУЗА

ИМЕТО НА ЛИНДА Е НАРИЦАТЕЛНО ЗА БЕЖАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ. НЕЩО КАТО ПРИСТАН ЗА ЖЕНИТЕ, СЪВЕТНИК НА МЪЖЕТЕ, НЕЩО КАТО СВЕТЛИНАТА В ТУНЕЛА ИЛИ ИНАЧЕ КАЗАНО НАДЕЖДАТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОГАТ.

Ако продължим с асоциациите, може да я сравним с шесторъкия Шива, нищо че е християнка и е родена в Ирак. През 1994 г. Линда идва в България със съпруга си известен готвач Фреди Бениамин и двете им деца. След обичайните трудности в живота си на бежанка, през 2003 г.  тя основава Съвет на жените бежанки в България и започва активно да подкрепя хора, които като нея са принудени да търсят по-добър живот в чужда страна.

Линда е умна. Владее асирийски, арабски, английски и български език. Заради помощта, оказала на хиляди хора – помощ с превод, обучения, връзка с работодатели, помощ при записване на деца в училище, записване при личен лекар, раздаване на дарения, застъпничество пред институции и медии и какво ли още не, тя е един от героите, с когото искаме да запознаем всички посетители на Музея на солидарността. Не всички можем да сме като Линда. Най-малкото, което може да направим обаче, е да се запознаем с нейната история.

Линда, как реши да основеш Съвет на жените бежанки в България?

Преди години бях поканена от Български червен кръст (БЧК) на тридневно обучение по социална ориентация на бежанците. Тогава работех като преводач в организацията. И по време на курса ни окуражиха, ако имаме идеи, да ги споделим. Тогава реших да предложа да основем специална организация на бежанците. Ние вече бяхме преодолели проблемите, но с много трудности, защото нямаше кой да ни помогне. Затова решихме, че сега самите ние можем да помагаме. Да, но мъжете прецениха, че няма кой да ни повярва, че никой няма да съдейства и подкрепиха. Останахме само жени. Въпреки това, споделихме с БЧК и Върховния комисариат за бежанците на ООН своята идея, те я харесаха и започнахме работа. По онова време имахме две основни задачи. Едната беше българите да повярват, че жените бежанки могат да работят и то както с жени, така и с мъже. Другата ни цел беше да достигнем до мъжете бежанци и да им обясним, че това, че са отишли да живеят в европейска държава, няма да промени жените им. Да, тук те имат повече свобода, но това не означава, че заради нея те ще сменят отношението към семейството си и ще спрат да слушат и уважават бащите и мъжете си. С тези идеи създадохме нашата организация, и слава богу, че получихме подкрепа.

Каква беше твоята професия преди да дойдеш в България. Занимавала ли си се със социални дейности и преди?

Не. Но това е в кръвта ни. Например в нашия квартал на всеки един празник организирахме благотворителни базари и със средствата помагахме на възрастни и бедни хора. И досега, когато видя, че някой има проблем, веднага съдействам. Дори и да ми казват: Той не иска помощ от теб, остави, не мога да съм безучастна. Иначе в Ирак аз имах право да уча до 12 клас, но нямах право да завърша университет и да имам държавна работа. Затова научих машинопис и започнах работа с чужденци. Сутрин работех в английска фирма със 70 инженери. Бях назначена като секретарка, но те така или иначе имаха непрекъсната нужда от личната ми помощ. Звъняха ми, когато са болни, водех ги по лекари, някои с по-големи здравословни проблеми трябваше да се върнат в Англия и се е налагало да отивам в дирекция „Миграция” и да им уреждам спешно изходна виза. Но никога не съм си мислила, че това може и да е професия. Следобедите работех в една ливанска фирма, която беше смесена – имахме хора и от Египет, и от Индия, аз бях единствената иракчанка и единствената жена. В английската фирма беше по същия начин, но накрая се натрупа работа и назначиха една англичанка. Всъщност тук в България аз за пръв път започнах да работя с жени.

Казваш, че в твоята организация помагате на мъжете да преодолеят културните различия и да позволяват на жените по-лесно да се интегрират. Беше ли ви трудно?

Да, защото в началото в бежанските семейства имаше много проблеми. Интересното беше, че тогава мъжете идваха при мен, за да ги споделят. Дали наистина имаха проблеми или искаха да видят как ще реагираме ние, не знам. Но в такива случаи се опитвахме да разрешим ситуацията както го правим в нашите страни. У нас, когато има семеен проблем между мъж и жена, ако те сами не могат да се справят, обикновено се намесват родителите на двете страни. Ако и те не успеят, се включва главата на рода, който събира мъжете от фамилията и решават проблема. Последната инстанция е държавната институция. Та в България в началото имахме доста сложни случаи и, понеже сме вярващи хора, се обадихме за помощ на един бежанец. Все пак е по-различно да слушаш думите на един твой водач, отколкото да слушаш мен. А когато самият той видя по какъв начин решаваме проблемите и че за нас най-важното е семействата да бъдат заедно, ни направи страхотна реклама. Така тръгнаха нещата – от уста на уста, след което никой нямаше притеснение да идва при нас.

А как българите ви приемаха през всичките тези години?

От момента, в който пристигнах, до края на 2013 г. (т.нар. Европейска мигрантска криза) аз нямах никакви проблеми. Напротив – всички бяха много толерантни. Всички се опитваха да ни помагат, въпреки че дори не знаех български. От края на 2013 г. обаче, когато в България влязоха наведнъж огромен брой бежанци, нещата почнаха да се променят. В момента имаме много затруднения от всякакъв род, дори когато бежанско семейство получи статут, да му намерим квартира. Равносилно е на смърт. Само като кажеш бежанец, и никой не иска да го пусне под наем. От друга страна, има добри хора и те винаги помагат. В склада, където събираме дарения, повече от 90 % от тях са от български граждани. За съжаление обаче никой от тях не иска да се знае, че помага. Аз от 2014 г. ги моля: Дайте да разкажем в някои медии как ни подкрепяте, с какви впечатления сте. Винаги отговарят, че не искат.

Защо според теб е така?

Притесняват се какво ще кажат другите. Защото често може да им се зададе въпросът: Защо помагаш на бежанците, а не помагаш на българите? Затова нямат желание да дават интервюта. За нас наистина се говори много негативно. Че голяма част от дошлите са икономически имигранти, че не са бежанци. Да, може 1-2 % от тези хора да търсят по-добър живот, но не е редно всички да бъдем слагани в един калъп.

Все пак винаги сте намирали хора, които имат желание да ви помагат….

Така е. Спомням си как веднъж дойде един младеж, българин. Пита ме: Ти ли си Линда?  Викам: Да! И ни остави доста неща. В същия ден аз имах среща с една християнска телевизия, на която той е дал интервю, докато си е тръгвал. Не знаех за това, разбрах го чак когато гледах репортажа. Тогава репортерът го попита как се е запознал с нас. И той отговори: Ами, аз първо разпитах доста хора на кого да помогна и всички ми казваха – отивай при Линда! Това, че хората имат пълно доверие в нас, ме прави щастлива. Важно е и че когато събираме дарения, винаги сме молели хората да ги донесат на мястото, откъдето ги и раздаваме. Много дарители не знаят къде отиват нещата им. Но когато сами дойдат да донесат дарението и видят с очите си как бежанци ги получават, това изгражда доверие.

А има ли солидарност между самите бежанци?

Помагат си, да. Идвали са хора в центъра и са ми разказвали за други, които не искат да дойдат при нас, но действително имат нужда от помощ. Ако не разчитат едни на други, наистина е трудно. Друг тип солидарност съм виждала, когато бежанците вече живеят на квартира. Идвали са при мен и са ми казвали: Линда, имам съседка българка, социално слабо семейство – нямат това, нямат онова, може ли да им дадеш?  Казвам: Добре, да дойдат, няма проблем. И следващият път идват заедно с българското семейство и с каквото имам, помагам, защото Господ казва – колкото даваш, стократно ще ти дам. На този принцип сме. Даваме. Не знаем откъде идва. Но солидарността между бежанците е огромна.

Ти за какво бъдеще си мечтаеш?

Аз вече нямам за какво да мечтая. Всичко имам. Имам семейство. Имам деца, внук, работата ми върви. Моята мечта е само да има мир. Защото ние се опитваме да интегрираме бежанците, но най-важното е да няма конфликти и войни, за да не идват и те. Всеки държи да живее с достойнство. Когато някое семейство идва за първи път в центъра да получава помощ, то гледа, нищо не пипа, нищо не казва. Или: Каквото ни дадеш. И започват да ми разказват какво са имали там – какви къщи, мебели, какви коли, каква работа са имали. В момента всичко си е отишло и тези хора идват да търсят помощ. И главата им е наведена надолу. Това е най-най-тежкото. Затова единственото, което искам от все сърце, е да има мир. Ние сме гости на тази земя. Раждаме се в една секунда и в една секунда си отиваме. Няма нужда от конфликти. Трябва да се обичаме. Липсва ни обич. Когато един човек обича друг, няма да го нарани, а ще направи абсолютно всичко, за да е добре. Никой не е напуснал своята родина без причина. Аз и мъжа ми бяхме решили никъде да не ходим. Ние оставаме в Ирак и сме добре, къща имаме, кола имаме, каквото искаме – имаме, разбираш ли? И обич имаше между нас. Но не ни оставиха на мира. В моя квартал няма останали и десет семейства християни и всички ги познавам. А бяхме около 2000 семейства. Гледах филм на един журналист, който беше направим филм за християнските семейства в Ирак и беше снимал моя квартал. Аз не можах да го позная, където съм родена и съм живяла, докато напусна Ирак. Аз къщата си не познах! На нас имуществото ни е взето, фалшифицираха документи и вече не е мое. А имах две къщи – в центъра на Багдад. За три дена напуснах страната, ако не го бях направила, щях да загина. Нито съм го планирала, живеех нормално, не ни липсваше нищо. Единствено свобода…